Регистрация

Гара Лакатник, Темната дупка и Алпийска поляна – природа, адреналин, кюфтета и фаст фууд

15 Apr 2014   /   nina123   /   Видяна: 4399
Гара Лакатник, Темната дупка и Алпийска поляна – природа, адреналин, кюфтета и фаст фууд

Храната е особено вкусна, когато си я качваш в торбата, натъпкана между екипировка, топли дрешки и задължителната аптечка.

Балкана между гарите Бов и Люти Брод е любимата ми дестинация за топлите и по-хладните уикенди – харесвам го когато се пробужда от зимен сън, по още голите клони се появяват първите пъпки на нов живот, а почвата мирише на влага от нестопените снегове. Обичам го когато позеленее целия, а песните на дефилиращата Искър се заглушават от остриците и романтичните птичи „свалки“. Очарователен е и когато есента мине през него – изгони скалната лястовица, посипе небето с облаци, а върховете се превърнат в експресионистична картина на битката между златни нюанси, червени отенъци и кафяви краски - листа, готвещи се да полегнат върху почвата, за да загният и да дарят на своите майки – дърветата – нова порция хранителни вещества през идната пролет... Май флората се храни по-елегантно от месоядните, а?

лято от лакатнишките скали - изглед към гара лакатник

Тази година нещо се изложих – първото ми идване по любимите места бе едва на 12 април. За разлика от разкошните топли февруарски дни, когато бродих из пловдивско и Витоша по потник, то пролетта стовари яростта си под формата на гъсти черни облаци, от които ръмваше периодично по малко дъждец, колкото да гарантира хлъзгава пътека, мокри обувки и чорапи и специфично посиняване на пръстите, на които им е омръзнало да седят в ръкавички и искат да докоснат свежестта на природата директно с порите си.

Няма да си кривя душата – денят НЕ беше подходящ за начинанието, но и далеч не беше пречка. Щях да пътувам с двете си братовчедки – тийнейджърки от Кипър. Сещате се, че подобен климат далеч не се нрави на островитяни, свикнали да наричат зимен мраз температура от 15 градуса. Но това бе единствения ден, в който разполагах с тяхното внимание, и въпреки неприветливата българска пролет, трябваше да им докажа защо така силно ме привлича тази част от България. Бях им споменавала три неща – уникална природа, невероятно спокойствие и най-вкусните кюфтета на света.

Вечерта, докато половинката ми стягаше раниците, реших, че е добра идея да направя сандвичи. Така ще можем да се подсилим за дългата разходка, която беше с няколко изненади за девойките. Ако искате сандвичите да издържат с непроменен вкус до другия ден, по-добре ги запечете в масло. Правя го по следния начин: Режа питките на две през средата по широчина. След това в тефлонов тиган режа бучка масло и я оставям да се стопи. Лепвам питката с хлебната страна върху маслото, натискам я с три пръста и я прокарвам по цялата площ на тигана. Така масълцето попива в хляба надълбоко, а след като оставя да се запече, хваща хрускава коричка, която изненадва във вътрешността на сандвича. Когато питките са готови – следва хлебното овкусяване – малко светъл соев сос, течно чили, чубрица и шарена сол. Всичко се намазва по двете запечени вътрешни половини на питките. После в обявената за долна основа слагам по едно топено сиренце за хамбургери. Тук врътката е веднага след него да следва яйцето. Пека го двойнообръщано, на тиган с минимално количество мазнина. А когато топлото яйце се постави върху топеното сирене в сандвича – става малка идилия, защото сирененото блокче се разтапя. Продължаваме със зеленчуците – маруля, резенчета краставичка или каквото още има в хладилника. Малко запечено месо, кетчуп, още няколко листа свежа салата и похлупваме с втората питка. Готово е.

сандвичи с месо, топено сирене, зеленчуци и сос

Ако ще го носите по планини и баири – не го увивайте директно в салфетка – сандвичът ще пусне влага и салфетката ще се разпадне в него. Така ще ви се наложи да ядете и нея или да изхвърлите част от храната. По-хитро е да използвате хартия за печене при увиването на ястия за излет. И за финал естествено – приберете ги в кутия, защото в противен случай рискувате или багажът да ги натисне и смачка или да потекат по други предмети в раницата ви. И в двете ситуации не е приятно.

За целия път няма какво друго да се каже, освен, че аз карах по потник, приятелят ми завираше в колата по суитчър, а двете кипърки седяха на задната седалка с якета и дузина катове дрехи и се гушкаха от студ. На места валеше, на други просто бе облачно, но сякаш слънцето бе забравило за територията на България днес и по някакъв странен планетарен път успя да ни подмине. Така и не успяхме да го видим през облаците дори къде се намира. Термометърът безмилостно отказваше да се качи над 11 градуса.

Пристигнахме на мястото – след Своге се подминава гара Бов, разклона за село Губислав и след по-малко от километър, се паркира при гостилница Водопада, малко след гара Лакатник, която обаче се намира от лявата страна на Искъра, криволичеща между шосето и железопътната линия. А там, въпреки времето, лудите бяха наизлезли. По реката се спускаха с надуваеми лодки, голяма група туристи вече слизаше от планината, катерачи се пънеха по скалите, а пещерняци се екипираха за проникване в Темната дупка. Ахам да си помисля „само нас ни няма тук“, но и ние бяхме тук.

Извадих скиорската си екипировка и щедро наобляках момичетата, които заприличаха на малки пингвинчета, убольосани (красива дума от северозападния край, използвана в преносно значение за овързани до обездвижване) за мразовита зима. После им посочих около 400-метровата скална вертикала към паметника, до който отиваме. Разбира се – нямаше да катерим до там, защото има туристическа пътека. Следваха двете изненади:

Първата – сандвичите – се прие с голяма охота и скоро „великолепната четворка“ хлебчета с плънка бе в стомасите ни. След 10 минути ходене стигнахме и до втората – малкият изкуствено направен вход с тръба, водещ към вътрешността на пещерата Темната дупка. Промъкнахме се през „туристическия отвор“ от откъсната мрежа, зазидващ входа и след приятна подскална разходка на температура от вече 13 градуса стигнахме до мястото. Живописен и в тази част на годината бурен пещерен водопад, чиито шум стряска новодошлите още от далече а зловещият тътен кара кожата да настръхва, а съзнанието да си представя ужасяващи батални сцени между най-големите динозаври, настъпвали някога земята. Рев който смразява, но и кара любопитството да провери за първоизточника. Няма нужда да се споменава, че пещерата е разучена, но необлагородена и съветвам всеки, който иска да стигне до водопада (докъдето е нормално да ходят неекипирани туристи), да е сигурен в батериите, фенера си и ориентаторските си способности, за да не се наложи да „бедства“ на едно така красиво място.

момичета при водопада в пещера Темната дупка до лакатник

На водопада всички загасихме фенерите и настанаха мигове на идилия. Силният шум от природна стихия пречиства съзнанието, абсолютната тъмнина помага на човек да погледне в себе си, да отчете грешки, предимства на характера, сила на духа; да осмисли дните си, да се поучи от деянията. Страховете придобиват красиво измерение, а адреналинът се усеща от вкусовите рецептори под формата на сладка киселина. Такова преживяване е уникално и на вкус. Ето и същинската изненада, която с приятеля ми готвехме за девойките. Беше момента да я разкрием.

река в темната дупка - пещера до лакатник

Над водопада минава кръгла тръба, която доставя вода от вътрешността на пещерата. Дебелината й е около педя, а над нея има опънато въже, забито от двете страни на пещерната пропаст с клинове в тавана на пещерата. Направено е, за да могат любопитни люде и смелчаци да минават по тръбата, държейки се за въжето над пропастта и водопада. Ясно е, ако се изпуснеш, оцеляване няма, а и влагата е гарант за подхлъзвания по иначе тясното овално място за стъпване – тръбата. Но ние носехме екипировка. Седалка, две дълги ленти, два карабинера и минимални познания как се работи с всичко това превръщат дори и падането от такова място във весело пързаляне на столче над пещерна пропаст с водопад. Разбира се – поиграхме си всички и много. Когато си убеден в осигуровката, нещата винаги са наред. Но, хора, не правете това на собствена глава без оборудване – една грешна стъпка и следва категоричен фатален край.

тръбата за минаване в темната дупка при водопада

- Ние сме щастливи и гладни – бяха единодушни кипърските сестрички, които продължаваха да се усмихват от преживяването. Забравих да спомена, че адреналинът освен вкусови качества има и силата да буди апетита в момента, когато започне драстично да спада след рязко покачване. Но ни чакаше още много път, затова се залъгахме с по няколко глътки вода, снимахме спящите пещерни обитатели и излязохме за обща снимка вече пред главния вход на пещерата, който отворил огромната си паст пред село Лакатник. Самоснимачка... щрак... готово! Продължаваме!

входа на пещерата темната дупка през пролетта

Преминахме по скалите над алпийската къщичка, спряхме се на кръста, издигнат в чест на загиналите катерачи, опитващи да преминат сложните отвесни зъбери и стигнахме до крайната цел – Паметника на Героя, построен, за да се споменават имената на убитите септемврийци през 1923 година. Бяхме понамокрени от превалявания и изморени от едночасовото изкачване на стръмната пътека. Стомасите вече къркореха, а сандвичите отдавна бяха изразходвани по трасето. По-малката от сестрите каза:

- Вчера омесих домашна пица.

Замислихме се – сигурно е била вкусна... колко ли хубаво щеше да е тук да има една домашна пица... Ами цяла пицария – ей така, на входа на близката пещера на отсрещния хълм... а можеше и с биричка към нея...

И докато си мислехме, детето бръкна в торбата и извади увита в алуминиево фолио пица. Представете си – на върха на света, до сами черните облаци, усещащи студ, умора и неприветливи капки дъжд, как си спретнахме най-красивия пикник. В моята раница пък имаше безалкохолна бира. Студена пица с безалкохолна бира – има нещо чаровно в тази картинка, особено щом италианското основно е замесено от ръцете на любим човек, а тежестта на бирата се е усещала при всяка една стъпка от изкачването. Ето и детската рецепта за домашна пица, разказана на развален български.

пица с безалкохолна бира на паметника на жертвите на септемврийското въстание

- Ние си направихме две пици – за тестото трябваше половината кило брашно (явно има предвид 500 грама), половината мая (1/2 пакет суха мая) във вода със захар и после месиш. Може водата да е мляко и да се сложи яйце, ма аз не слагах и пак стана. Отгоре – правиш тестото на пица, слагаш доматено пюре, малко кашкавал, гъби, царевица от кутия (консерва май е било), бекон, шунка, подправки, чупиш сирене и печеш. Накрая – кашкавал – като се е опекла вече.

Наядохме се, а то тепърва започваше да вали силно. Ударите на капките в младите листа приплющяваха, а вторичните частици от разпръскването нежно се стичаха по-надолу, за да се обединят с други, да се превърнат в големи „капове“ и да се приземят, давайки на новоизбуилата трева порив за пролетен живот. Тук някъде, по тези места, любимият ми български автор Иван Вазов е написал редица разкази, с които си мечтая да израсне и поколението, което ще създам. Тук някъде, покрай острите зъбери, множеството пещерни отвори и редовете от иглолистни и широколистни в горния край гори, са родени герои като Баба Илийца и Дядо Йоцо. Тук са реалната влакова линия, която приказният сляп дядо е гледал, тук е истинският Черепишки манастир, където силната възрастна българка е искала да спаси едно дете от турците. Тук история и магия ще ме карат да се връщам още и още, за да откривам всеки път все нови усещания за тленността на човешкото тяло, силата на човешкия дух и величеството на природата.

изглед към лакатник от скалите при алпийска поляна

Вървяхме по пътеката надолу, леко потиснати от настойчивото да се превърне в дъжд ромолене, а младежи, въпреки времето се качваха с палатки на гръб, за да преспят в тази идилия. На заслона дори група ентусиасти си печеше пържолки, хапваше чипс, пиеше биричка и въобще не се притесняваше, че разпънатите палатки, които щяха да приютяват хората през нощта, са на път да се превърнат в кану и да отплуват по склона към Искъра. Слизането бе бързо, мотивирано от засилващия се дъжд, а аз имах още една изненада.

В началото на пътеката, от която тръгнахме има заведение. За всички е просто поредното крайпътно мизерно местенце, откъдето да спреш и да си купиш нещо сготвено за наяждане, старайки се да не пуснеш око в кухнята, че може и да не си опиташ храната. Но за мен то е култово. Яла съм кюфтета на всевъзможни места в България, защото това е любимата ми храна, когато изляза на заведение. Имам такъв силен принцип, че като вляза в сладкарница и пак кюфтаци търся. А тук те са най-вкусни. Не зная защо, нямам идея кое им е различното – цената не е – левче за бройката – но са толкова хубави, че понякога съм била 65 километра от София, за да си взема от тях.

печени на скара кюфтета от гостилница пещерата при лакатник

Опитвала съм и други неща в заведението – омлет, кашкавал пане – не са нищо особено. Пържените им картофки обаче също стават – домашни са и рязани на ръка. Това се оценява от любителите на народните вкусове, които се дразнат на модерния навик по ресторанти да се сервират само бланширани картофи, загубили отдавна вкуса си. Лютеницата, която сервират, е купешка, но порциите са грамадански. А човек, който си хапва честичко на това място, знае как да не сглупява – четворка кюфтета, порция картофки, 4 ПРЕПЕЧЕНИ (правят ги на скарата) филийки и една лютеничка. Идеално (за който не е с кола, че да може и една бира да вкара).

пържени домашни картофки порция

шопска салата в пещерата на лакатник

А, за бирата (и всички останали напитки) темата тук също е култова. Сещате се за водопада от Темната дупка в началото на разказа. Той се намира по права вертикална линия на около 100 метра над нас. Силата му така е пробила скалите, че излиза от входа на друга пещера, която е встрани на няколко метра от заведението. Една част от него се отклонява по тръба, която представлява умивалник. Все пак да не хапват туристите с мръсни ръце. Друга минава по бетонен улей и в нея са натопени за охлаждане всички напитки, които се предлагат тук. Затова не се чудете защо бутилките са мокри и без етикет – водата, която тече покрай тях, го е отмила. Затова, каквото и да пиете, то ще е с „пещерна“ температура. Третия изкуствено отклонен ръкав на водата минава (по стар български обичай) през тоалетните. Само 20 метра по-надолу се влива в Искъра. Тук ще остана безмълвна откъм коментар, защото едни биха били на мнение, че това е пълно безобразие, други биха казали, че природа при природата отива, а аз съм със смесени чувства. Единственото, което мога да заявя е, че в тези тоалетни нямате работа, ако наистина нямате спешна и неотложна работа. Но ако искате да си хапнете топли, пресни, невероятно вкусни и апетитни кюфтенца след една божествена разходка – препоръчвам ви го горещо.

Лятото, когато е топло и зеленината е избуила навсякъде, е още по-красиво. Човек се храни, до него блика бистра вода от пещерен водопад, а песента на гората се смесва с бученето на реката, за да създаде една уникална идилия, в която апетити се разгръща и несъмнено ще помоли за още едно кюфтаче на изпроводяк или порция за вкъщи... Както направиха и двете кипърки, които си гушнаха пластмасовата паничка с месния български деликатес за късна вечеря.

ресторант до водопад при искърското дефиле

бира се студи в пещерна река

ПОДОБНИ СТАТИИ

На Рилските езера не тръгвай без храна и вода

Къде и какво да се яде при обиколката на Седемте рилски езера. виж още »

На Рилския манастир – пържени мекици и прясна пъстърва дивят туристите

Туристическа обиколка с хранителен привкус от Пернишкия център, през Рилския манастир и Стобските пирамиди – къде какво може да се хапне. виж още »

Под тепетата гладни няма да останете - една кулинарна история в Пловдив

Хранителен туристически гид, който ориентира пътника какво да си хапне в Пловдив. виж още »

КОМЕНТИРАЙ

anonymous

ПУБЛИКУВАЙ

Register form

Ask new password

Изпратете вашата рецепта